Дъжд

Никога не нося чадър в себе си. Не мисля, че има особена нужда от него, а и винаги е по-приятно да усетиш малките капчици вода, които се стичат по лицето ти. Някак се чувстваш жив от това усещане.
Днес в прогнозата за времето споменаха, че има 70% вероятност да завили дъжд. Въпреки това излязох навън с идеята да се поразходя. Започваше да се смрачава. Всеки гражданин на града с бърза крачка се бе запътил към дома, вероятно от страх да не го сполети нещо съвсем нормално като дъжда. Колкото повече минаваше времето, толкова по-малко хора имаше по улиците. Тишината и спокойствието се готвиха да възцаруват над отегчителната ежедневна шумотевица на града.
Вървейки бавно към градския парк, посрещнах небесните капчици вода. Дъждът валеше бавно и тихо. Въздухът се освежи. Прашлясалите павета и асфалт светнаха. Цяла идилия течеше в този момент, докато не се появи един непознат, който отвори чадъра си и го сложи над главата ми.
- Какво правите? - възкликнах аз възмутена.
- Пазя ви от дъжда - отвърна той уверено.
- Че какво има толкова да ме пазите от него? - продължих със същото възмущение от преди малко.
- Цялата ще се намокрите, а после ще настинете или по-лошо - ще се разболеете...и може дори да умрете.
- О, не се притеснявайте за това.
- Как така? - учудено отвърна той.
- Никога не нося чадър със себе си. Още от дете правя така. Обичам дъжда. Обичам да го усещам по лицето си, по дланите си. По мен изцяло. Защото той ме кара да се чувствам жива. Пречиства ме от тягостната рутина на живота. Калява ме и ме прави силна. За мен той е живот, а не обратното.
- Не разбирам - объркано отвърна той.
- Как така?!..Никога ли не сте усещали дъжда като мен?
- Не!..От дете винаги нося чадър със себе си. Винаги са ме карали да се страхувам от тези милиони капчици вода.
- Ако опитате, няма да ви е страх повече. Повярвайте ми!
- Не знам. Все пак ме е страх. - колебливо отвърна той.
- Няма от какво да ви е страх. Пък и страховете са, за да ги превъзмогваме...Хайде! Опитайте! Нищо не губите!
- ...Мога да загубя живота си - уплашен рече той.
- Ако без друго не живеете истински, едва ли е толкова страшно да загубите това нещо, наречено живот.
Той се замисли над думите ми. В тях прозираше истината, от която се страхуваше, а именно че живее не както трябва. Той никога не се бе радвал на живота, не бе го живял както трябва - с наслада. Може би наистина нищо не губеше. Затова свали чадъра и вдигна глава нагоре към небето. Затвори очи и замлъкна. Така в продължение на минути, докато в един момент не се обърна към мен и не ми каза:
- Бяхте права. За всичко.

- Ви